Писмата на хартия

Припомни ми едно другарче от 3о4о за тези забравени моменти.
Писма в плик

"Такива получавам само от монополистите. Напоследък и с "весела Коледа"..и вътре сметките. :D))
А мерси от такива "честитки" Laughting"

Да де...знам, че пак /или отново се шегувах/.
Не е така. Обичам хартията.
След 5 години казарма /нали бях във военен институт/ с много време за губене и липса на днешните комуникации, бях изписал тонове писма. И получавах тонове. ВКР-тата с интерес ги четяха...ама и те се умориха по едно време. :D
Занесох си вкъщи 3 найлонови плика. Препълнени. От онези дето искаш да си ги запазиш и някой ден да отвориш и да докоснеш хартията. И да докоснеш отново човека, с когото това къшче целулоза те е свързал по някакъв вълшебен начин.
Бяха интересни времена. Много от момчетата бяха дошли от селата, нямаха нито езика, нито изразните средства. А всеки от тях искаше поне за празниците да каже някак си малко по-особено това, което чувства към девойката дето е оставил някъде си там да го чака. Е така прописах... Заживявах в душите на колегите ми по живот и стая. Защото бяха близко до мен и ги познавах от корен. И знаех кой какво и как го мисли. Просто не можеха да изразяват в писмен вид. Sad Или в устен.. Спичаха се. Не, момчетата не си говорим за жени, похождения, "бройки"... както си мислят обикновено жените. Когато заговорим... говорим за именно това дето е дълбоко, дълбоко навътре. Нещото в което няма нищо сексуално. Само дето е трудно да го изкажем или дори напишем пред "противниковия" пол. Smile
Май от тогава ми е и тази откровенност, когато говоря за нещата. Научих се да говоря откровенно от името на другите, а след това и от свое име. Защото видях къде са и моите грешки. Аз също като тях не можех... Нищо че..изразните средства...
После се научих да рисувам. Портрети с молив. От мъничките снимки, които носеха в оня левия джоб на куртката без копче, а те никога не изпадаха от там за да се загубят. Подарък за рожденните дни. Малък, нищо не струващ, но явно много ценен. Така и не разбрах колко от момичетата са си ги сложили в рамка на стената. То и мойта бившата чак след 15-ина години търкаляне на кадастрона из прашасалите ъгли реши да го запази.
Но да се върнем на писмата. Един ден в изблик на някаква ярост, бившата взела и изсипала писмата в огъня...и добре се сгряла на спомените ми. Яд или болезнена ревност.. Сега са ми останали някъде около 700 по чудо спасили се в забравен плик заедно с "дневниците" от тогава. Интернета и блоговете са всъщност само продължение на това желание да споделиш с приятелите какво... Може би е и по-удобно. Четливо, можеш да се върнеш и да поправиш граматическите си грешки, може 1 писмо да се чете от 100-ици без да го преписваш за всеки.
Но...липсва ми онзи трепет докато чакаш пощата и извикат твоето име. Sad Сега нещата сякаш стават някак си мигновенно.. И именно това очакване липсва. Или изненадата..
Времена.

Мгновения