Такава една тема отвориха моделарчетата преди време... Та днес се заформи около Бухтичките 1 питанка. :D
Бухти. Продукти:
250 мл кисело мляко 1 яйце 2 с л разтопено масло 1 ч л ванилова есенция 140-150 г брашно 2 с л захар 1/4 ч л сол 1/2 ч л сода 1 ч л бакпулвер
Приготвяне: • В купа се разбиват добре киселото мляко, маслото и ванилията. • Отделно се пресява брашното, солта, содата и бакпулвера. • Сега най-важното : изсипете сухите съставки към мокрите и объркайте, но само колкото сухите да се смесят с мокрите съставки. • НЕ ТРЯБВА да се бърка до гладка смес. • Тестото трябва да изглежда на буци (след "втасването" ще изчезнат). • Оставете настрани за 15-20 минути. • В намаслен и загрят тиган (трябва да е висок!) се изсипва доза с помощта на супена лъжица. В моя се хващат по 4. Може да се направи и по-рядка сместта за да не станат твърде "въздушни" като горната рецепта. Аз по принцип си ги харесвам по-плътни. Е..не е лошо в олиото да се капне мъничко оцет или алкохол за да не дърпат много от мазнината бухтите, а не кат тая вечер дет се отнесох. Рецептата я копнах от 1 девойка из дебрите на нета щот прилича на това дет аз правя на око. Сори, не и знам името.. Та е я и темата:
Аз нали съм се овъргалял в работа и от бързане е кво стана тоя път:
Цитирай: "Публикувано от Mateev А бе хора, вие нямате ли си жени да ви готвят? Аз през живота си веднъж пържих яйца и ги изгорих."
Отговора: "Лично аз нямам. Разведох се преди 2 години или по точно ни разведоха нейните родители заради материални глупости. С 1 дума...оставих им и къщата и всичко материално, дето ме обвързва на земята. Не успяха с децата ми да ме разделят и именно това е най-ценното. А за кухнята... мъжете готвят много по-добре от жените, защото го приемат като виртуозно предизвикателство. А не за ежедневно натрапено от някой задължение. Именно рутината и балканският манталитет, че жената е тази дето ТРЯБВА да готви убиват желанието им /на жените.. и обикновено се чувстват като неясни подизпълнители на нещо/. За всяко нещо, което правиш...трябва да има сърце вложено. Ако е по задължение...се чувстваш като роб. И резултата е... айде да го наречем посредствен. Нещо като хобито. Ако някой ти го натрапи като задължение или работа...моменталически ще си го намразиш. ..... /тук има още думи, намесена е дори "Мотивацията" от Маслоу / но не е по темата съвсем. А иначе.. в кухнята мъжа е доминант. Но в 1 кухня мъж и жена или 2 жени..заедно не могат да съществуват." :D)))))))) Та да си попитам... Според вас правилно ли мисля? Или някъде из основи греша.
Дано да назнайваш поне малко руски. За да разбереш от клипчето какво се опитвам да ти кажа. :) Мъничките и крехки същества всъщност са много по-силни от всяка брутална сила. Само дето не го знаят... :) The Spirits Within Мисля..съм го казал горе в спота на блога.
----------------------------
А аз съм се залял в бачкане та ми се пука живота по шевовете. И почти не виждам шанс да свърша в срок. РД-то сигурно ще си го празнувам седмица след ...знам ли?! И все пак остава място между камъните и пясъка да нелея по бира. :) Макар и клипа с полета да е от преди месец-два.
Как ми липсва времето за приятелите, летенето или дори дребните житейски радости... Шибаната новина е, че трябва и да се яде за да се живее. :D)))
"В часа по философия професорът застана на катедрата, изпълнена с различни предмети и зачака студентите да утихнат. Тогава взе голям празен буркан от майонеза и го напълни с топки за голф. Попита студентите дали съдът е пълен. Те отговориха утвърдително. После професорът взе една кутия с камъчета и я изсипа в съда, разклати го леко и камъчетата се наместиха между топките за голф. И отново попита студентите дали съдът е пълен. Те пак отговориха утвърдително. Сетне професорът взе кутия с пясък и я изсипа в съда. Естествено пясъкът запълни всичко. Той попита още веднъж дали съдът е пълен. Студентите отговориха с единодушно "да". Тогава професорът взе две кутии с бира от бюрото и изсипа съдържанието им в съда, което изпълни празното пространство сред песъчинките. Студентите се разсмяха. "Сега, каза професорът, когато смехът утихна, искам да ви кажа, че този съд представлява вашият живот. Топките за голф са важните неща във вашия живот - семейството ви, здравето ви, децата ви, приятелите ви, страстите и предпочитанията ви - все неща, които ако загубите всичко друго и ви останат само те, животът ви ще бъде достатъчно пълен. Камъчетата са другите неща - работата ви, къщата ви, колата ви. Пясъкът е всичко останало - малките неща." И продължи: "Ако най-напред сложите пясъка в съда, няма да има място за камъчетата и топките за голф. Същото се случва и с живота. Ако губите времето и енергията си за дреболии, никога няма да имате място за нещата, които са важни за вас. Обръщайте внимание на нещата, които застрашават щастието ви. Играйте с децата си. Излезте с партньора си навън, на вечеря. Винаги ще се намери време да изчистите къщата и подредите. Погрижете се най-напред за топките за голф, за нещата, които наистина си заслужават. Подредете приоритетите си. Останалото е само пясък." Една от студентките вдигна ръка и попита:"А какъв беше смисълът на бирата?" Професорът се усмихна."Радвам се, че ме попитахте. Исках просто да ви покажа, че няма значение колко пълен е животът ви, винаги ще се намери място и за две бири."
Често ме наритваше една приятелка от 3о4о. /дори не сме се виждали.. все времето ни разделно е било и все на по 500 километра за да изпием по 1 и да си поговорим на маса/. Но още от времето в DIR.bg ме хокаше.. Преди 6-7 години ...и през годините все повтаряше. Как не се промених за добро през толкова години..иди разбери. Нещо като "опозит ми" или технолога в производството, дет трябва да каже на инженерите от развойното звено "СТИГА!" Стига! Права е била... Е това ми пускаше, за да се освестя и да стъпя на земята.
"мразя да съм лош пророк Стриптийз
Как често във живота блудкав, в отчаян миг или в позорен, разголвах като проститутка душата си пред чужди хора.
И търсещ помощ, търсещ вяра, недочувайки дори как плаче, аз я разхождах сред пазара, да припечеля от зяпачи.
И те се трупаха и - моля: „Насам! Насам! Сган лицемерна!“ танцуваше тя - тъжно гола под собствената си латерна.
И капеха: сълзи в земята и стъпки по пръстта нагряна, и - срам и болки по снагата, грошове - в капата съдрана.
Но свърши зрелището. Сълзи, тълпи - изчезнаха. Сам. Вятър рошав. И само тя, душата зъзне насред площада гола още.
И най-последна я прибирам. Душа ли? Имаш много здраве, народе! Свърши панаира! В балтон я пъхвам. Зид й правя!
Но през зида и през балтона, през времето пак я напада проклетият зъл вятър - оня, останал още от площада.
23. VІ. 1988 г. Дамян Дамянов"
Позна snowprincess, позна... Нито аз ще се променя, нито света околен. И се надявам това да е последният ми /уморен/ пост. Евър...
Изтрещяхте всите жени последните няколко години. Не, че и мъжете не ви последваха.. :(
Трагичен, неистов и смайващ филм Падането (The Fall, 2006), реж. Тарсем Сингх, сценарий: Тарсем Сингх, Дан Гилрой, Нико Султанакис по идея на Валери Петров; оператор Колин Уоткинсън; с Катинка Унтару, Лий Пейс, Джулиън Блийч, Лео Бил и др.
Накратко за Ситджес. 40-тото издание на филмовия фестивал в Ситджес започна на 4 октомври, денят на 50-тата годишнина от изстрелването на "Спутник". Извънземно, сюрреалистично и изключително като първото проникване в космоса е и ситджеското кино. Фестивалът официално се нарича "международен" и "каталонски", но всички го знаят заради специализацията му във фантастиката (не задължително научна) и ужаса (не задължително с писъци и кръв). Прожекциите на едно огромно количество винаги добре подбрани нови и класически заглавия се състоят в 4 зали при забележителен зрителски интерес (съседна Барселона масово се изсипва в малкия Ситджес през уикендите) – бившите казина "Ретиро" и "Прадо", както и няколкохилядният "Аудиториум" и уютната "Трамунтана" в централата на фестивала, огромният хотел "Мелиа". Основните секции на фестивала са "Фантастика" (конкурсната, с 23 заглавия тази година), "Премиери", "Нови визии", "Ориент експрес" (азиатско кино), "Анимат" и "Класика". Наградата "Мария" се дава за най-добър филм, режисьор, актьор, сценарий, саундтрак и така нататък. "Машина на времето" е ежегодното ситджеско почетно отличие за личности с особен принос в тези най-кинаджийски форми на киното. Тази година почит се отдава и на наскоро починалия Бергман, с прожекциите на онези негови заглавия, които се вписват в духа на събитието: "Изворът на девственицата" и "Часът на вълка". Освен с разнообразието, емоция и въображение, ситджеският фестивал се слави и с майсторските си класове, в които светила от различни области на киното разказват на желаещите да ги чуят каквото намерят за добре – кой житието-битието си, кой тънкостите на професията, кой следващия си филм. Тази година най-чаканата лекция е тази на Дъглас Тръмбъл, чиито са специалните ефекти в "Блейд рънър" (празнуват се 25 години от пускането му на екран и премиерата на дигитално подновеното му и окончателно коригирано от режисьора Ридли Скот копие). Най-интересната – два часа отговори на въпроси, с цялото търпение, скромност и учтивост на света – е на Тарсем Сингх, автор на "Падането", по-късно награден като най-добър филм на фестивала.
Йо-хо-хо и Тарсем Сингх. Неведоми са пътищата на целулоидните мечти. Преди 25 години на един индийски кинофестивал студентът по икономика Тарсем Сингх (1961) гледа българския филм "Йо-хо-хо" (режисьор Зако Хеския по сценарий на Валери Петров) и се влюбва в историята: в унила болнична атмосфера двама пациенти, мъж (Кирил Варийски) и момченце (Виктор Чучков), се сприятеляват и по някакъв начин спасяват взаимно – мъжът измисля дивните приключения на Черния пират и ги разказва на детето, което си ги представя с лицата, жестовете и думите на хората наоколо. Малко по-късно Тарсем отива да учи кино в САЩ: "Нямах пари, а баща ми отказа да ме подкрепи финансово за нещо толкова несериозно като ученето на кино, затова помолих един приятел да се запише вместо мен в колежа, та да не плащам 3000 долара като чужденец. Изкарах цялото си следване под неговото име, Ранди Марш.". Започва да снима реклами, скоро стига до поръчки от "Пепси", "Рийбок", "Ливайс", "Смирнов"... И мечтае за своята версия на "Йо-хо-хо". Събира идеи, оглежда местности, отсява варианти, нахвърля пасажи, все с идеята за бъдещите снимки на големия си план. Прави клипа на "Losing My Religion" на REM, печели награди, окончателно си затвърждава мястото на изобретателен, драстичен и ловък автор на странни къси форми. Режисира пълнометражния "Клетката" (2000, с Дженифър Лопес) като компромис. Но "Йо-хо-хо" не му дава мира. "Говорех за този филм постоянно, той беше първият, който исках да направя... Веднага, щом се видях с пари, го купих и му държах правата, докато не видях възможност да го започна... Веднъж брат ми (Аджит Сингх, изпълнителният продуцент, б. а.) каза: "Или ще приказваме как ще направим филма на живота си до края на живота си, или ще се хванем и ще го направим." Хващат се. Тарсем търси детето за главната роля под дърво и камък с години, знае, че може да започне основната част от снимките само ако намери изключителен актьор. Заръчва да му го търсят из училища в Щатите, Европа, Индия. На въпроса защо е сменил момченцето от българския филм с момиче, казва, че така се получило – попаднали на румънчето Катинка.
Премиерата на "Йо-хо-хо", доколкото се разбира от Мрежата, е на 5 октомври 1981, а аз гледам "Падането" на 5 октомври 2007. И това е част от огромната емоция покрай този нежен недетски филм, направен страстно и без уговорки. Направен така, както винаги ни се е искало хубавите идеи да бъдат разгърнати – не само с хъс и добри подръчни средства, а тотално. От "Йо-хо-хо" е останал само скелетът, но и така носи прекрасно всичко останало.
Действието се развива през 20-те години на ХХ век в Лос Анджелис. Рой (Лий Пейс) е каскадьор, паднал при опит за скок от влак върху кон и парализиран от кръста надолу. Александрия (Катинка Унтару) е пухкаво, тромаво 5-годишно момиченце, паднало, докато бере портокали. Той е отчаян, тя е самотна. Вмъква се в стаята му случайно. "Връзката" им започва отдалеч, в началото тя се вре в ъгъла и недоверчиво отговаря оттам, в края е покатерена на леглото му, пъпли с ръчички по лицето му, плаче и му говори несвързани, изумителни думи на любов и отчаяние. Той започва да й разправя история с приказни герои. Тя едвам приказва на английски, но намира думи да му обясни коя е, какво си има в кутията със съкровища и какво няма в живота. Той вижда в разказа си начин да я прилъже да му донесе от стаята с лекарствата бутилчица с морфин, за да се убие. Тя изпада в онова тихо, безусловно обожание, на което са способни само децата и мистиците. Внезапно зависят един от друг по абсолютен начин. Той я обайва. Тя попива всяка сричка и зареяно гризе горния край на гипса си с беззъбата си детска уста. Част от очарованието на филма се дължи на практически документалните сцени с детето – състоянията й, дребните й жестове без явно значение за фабулата, които обаче изведнъж я правят триизмерна. Понякога Александрия не разбира Рой, понякога той – нея. Често задават си въпроси, които се разминават във въздуха без възможен отговор.
Момиченцето не иска пиратски истории, нито боеве. Иска главните герои да пътуват и да оцеляват. Те са петима, всеки от тях е загубил нещо или някого по вина на губернатора Омразен и до един са се зарекли да отмъстят: Черният бандит, маскиран романтичен герой, е загубил своя брат близнак; италианският динамитчия Луиджи – работата и престижа си; бившият роб, чернокожият Ота Бенга – цялото си семейство; индиецът – красивата си съпруга; Чарлз Дарвин (придружен от маймунка, която му подсказва мъдри мисли за естествоизпитателския дневник) – животът на най-ценната си пеперуда. (Защо точно Дарвин е единственият персонаж, зает от реалността? "Защото е личният ми герой, това е", казва Тарсем.) По пътя към владенията на лошия петимата срещат и мистика, който живее в корубата на дърво и твърди, че е пълен с птици... Мистикът е в центъра на две от най-разтърсващите сцени във фантастичната нишка – моментът, когато кожата на тялото му се превръща в карта за пътешествието на героите под ритъма на балийския качак и този, в който го убиват, а птиците се разхвърчават от устата му. Измислените от Рой герои до края остават само щрихирани и това е друго от достойнствата на "Падането": фигурите им са условни, попълват се ту от мъжа, ту от момичето, лашкат се между двамата, но така или иначе са само инструмент във взаимното им очароване. А то е користно и от двете страни, и именно с това трогателно. Той се опитва да се самоубие, тя изобщо не схваща, той гълта ситните хапчета, тя услужливо му подава едно, паднало в гънките на одеялото.
Болницата на Тарсем е жестока, хората му са крехки и смъртни, при възможност пошли и неприятни, при друга – добри и щедри. Картините от фантастичната сюжетна линия са смайващи, снимани в 28 страни в течение на 5 години с разточителност от 1001 нощ: с изключение на болницата, нищичко тук не е студийна възстановка, син екран не е ползван, всичко е заснето така, както би могло да бъде заснето и преди сто години. Костюмите са дело на Еико Ишиока, дизайнерка на облеклата в прочутия с ексцентричността си канадски цирк Cirque de Soleil и носителка на "Оскар" за облеклата в "Дракула" на Франсис Форд Копола (1992). Според Тарсем това визуално пиршество има съвсем ясна причина: "Колкото си по-беден В Индия, толкова по-ярко се обличаш. Отчаянието е шарено..."
"18 години събирах сцени и някои използвах в рекламите си. Същото важи и за Седмата симфония на Бетовен, с която се открива филмът..." На срещата с журналистите и публиката Тарсем говори за вкусовете си, стратегиите, проектите, за сайта на "Падането", който трябва да се появи всеки момент. Широко образован, ироничен, свободен. "Един от любимите ми филми, казва, е "La jetée" на Крис Маркер". Други са "Евангелие от Матея" на Пазолини или неописуемите творби на чудака Алехандро Ходоровски (миналогодишният носител на "Машина на времето" в Ситджес). Оригиналната му идея за "Падането" била много по-мрачна, но трудната работа със свръхчувствителното дете го извело в различна посока. Синият град от приказното повествование в действителност е брахманско селище, в което е разрешено къщите да се боядисват само в синьо. Заради всеобщата бедност обаче стените не са виждали боя от десетилетия и са добили всякакви несини оттенъци. Три месеца преди снимките Тарсем предлага на който иска да си освежи фасадата, да го направи за негова сметка – триковете в "Падането" са от такъв сорт. И друг: по филма работят 30 човека, от първия до последния на еднакъв режим – работното време, заплащането и отношението са еднакви за всички от осветителя през актьора до монтажиста. "Нямате представа колко всеотдайни стават, като ги поставиш при такива условия." Разказва и как ги мами по равно, смее се: три месеца и половина целия екип вярвал, че Лий Пейс действително не може да ходи, вживели се по-добре. Дългата подготовка на "Падането" не го е изморила: "Повечето режисьори мразят снимането и обичат монтажа, при мен е обратното. Снимам 300 дни в годината..." Сега работи над нови два филма, единият – "уестърн в стил "Терминатор".
Усещането е странно. Много пъти, когато гледаш филм, си казваш: "Ех, ако еди какво си беше другояче, това можеше да бъде голяма работа. Ако актьорите се бяха раздали повече, ако камерата не беше една и купена на втора ръка, ако режисьорът беше имал средства да излезе от хола си и да снима наедро..." Е, тук случаят е съвсем различен: "Падането" е точно това, което може да бъде. Надезиково, наджанрово, надрасово. Забавното е, че тъкмо неговата пищност се увижда на някои критици – самият факт, че имат насреща си скъп и зрелищен филм предизвиква у половината неволни гнусливи реакции. След минаването на "Падането" през фестивала в Торонто, "Варайъти" излезе с настървена рецензия, в която го определяше като мегаломански проект на автора си без друг адресат, освен самата му суета, "инфантилен за възрастните и жесток и претенциозен за децата". В Берлин обаче Тарсем спечели Стъклена мечка на младежкото жури за най-добър игрален филм, а в Ситджес беше посрещнат с възторг и взе големия приз. "На хората им е трудно да харесат филм, който не могат да препоръчат на приятелите заради приликата с друг, казва Тарсем. Жанрът на "Падането" ли? Хайде, да речем – мистично пътешествие. Ако ме питате за кого е предназначен обаче, отговорът ми е – за всички."
Приятелчета от 3о4о ми го предложиха. Гледайте го! Една истинска приказка. :) Ако сте гледали "Йо-хо-хо" или "Англиският пациент" и филмите са ви харесали... гледайте го! :) Вашият филм е! :)
Было время, был я беден, И копейке лишней рад... На еду хватало меди Только-только, в аккурат. Было время, был я весел, Без причины, просто так... Износилось столько кресел При вокзалах в городах -
Ночь яблоком стучит в окно, А в округе теряется птицы крик... Знаю, знаю, знаю одно - Был душой я молод, а теперь старик Было время, я при деле, Остальное - трын трава... Вот и годы отсвистели, Отрезвела голова.. Сад шумит, я выйду к саду, Я к деревьям до поры, Ощутить щекой усладу, Холодок сырой коры ............
Идея си нямам що толкова остарях напоследък. Всъщност не, имам.
Странно...как се намират хората. По пътища неведоми и през терзията на времето. За едни все още непознати, но близки по душевност хора. :)
Живи и здрави да сте и малчуганите и вие. :) Щото и ние сме едни дечица във всичко дето правиме... Все някога ще успеем да си стиснем ръцете! :)))) И тук да кажа "Наздраве момчета!" :)
Голямата война на малкият човек! Дълго го търсех този филм. Е, намерих го! :) В края на втората световна война, немска подводница торпилира и потапя британски търговски кораб до крайбрежието на Венецуелската джунгла. В разрез с всякакви военни правила, немския капитан започва стрелба по беззащитните моряци във водата и ги избива по най-жесток начин. Единственият оцелял от целия екипаж е ирландеца Мърфи, който се добира до брега и там го намира и спасява френския инженер Луис. Там той започва да крои собственото си отмъщение...Започва Войната на Мърфи.
Трубят рога: скорей, скорей!- И копошится свита. Душа у ловчих без затей, Из жил воловьих свита.
Ну и забава у людей - Убить двух белых лебедей! И стрелы ввысь помчались... У лучников наметан глаз,- А эти лебеди как раз Сегодня повстречались.
Она жила под солнцем - там, Где синих звезд без счета, Куда под силу лебедям Высокого полета.
Ты воспари - крыла раскинь - В густую трепетную синь. Скользи по божьим склонам,- В такую высь, куда и впредь Возможно будет долететь Лишь ангелам и стонам.
Но он и там ее настиг - И счастлив миг единый,- Но может, был тот яркий миг Их песней лебединой...
Двум белым ангелам сродни, К земле направились они - Опасная повадка! Из-за кустов, как из-за стен, Следят охотники за тем, Чтоб счастье было кратко.
Вот утирают пот со лба Виновники паденья: Сбылась последняя мольба - "Остановись, мгновенье!"
Так пелся вечный этот стих В пик лебединой песне их - Счастливцев одночасья: Они упали вниз вдвоем, Так и оставшись на седьмом, На высшем небе счастья.
