The Fall, 2006

Трагичен, неистов и смайващ филм
Падането (The Fall, 2006), реж. Тарсем Сингх, сценарий: Тарсем Сингх, Дан Гилрой, Нико Султанакис по идея на Валери Петров; оператор Колин Уоткинсън; с Катинка Унтару, Лий Пейс, Джулиън Блийч, Лео Бил и др.

Накратко за Ситджес. 40-тото издание на филмовия фестивал в Ситджес започна на 4 октомври, денят на 50-тата годишнина от изстрелването на "Спутник". Извънземно, сюрреалистично и изключително като първото проникване в космоса е и ситджеското кино. Фестивалът официално се нарича "международен" и "каталонски", но всички го знаят заради специализацията му във фантастиката (не задължително научна) и ужаса (не задължително с писъци и кръв). Прожекциите на едно огромно количество винаги добре подбрани нови и класически заглавия се състоят в 4 зали при забележителен зрителски интерес (съседна Барселона масово се изсипва в малкия Ситджес през уикендите) – бившите казина "Ретиро" и "Прадо", както и няколкохилядният "Аудиториум" и уютната "Трамунтана" в централата на фестивала, огромният хотел "Мелиа". Основните секции на фестивала са "Фантастика" (конкурсната, с 23 заглавия тази година), "Премиери", "Нови визии", "Ориент експрес" (азиатско кино), "Анимат" и "Класика". Наградата "Мария" се дава за най-добър филм, режисьор, актьор, сценарий, саундтрак и така нататък. "Машина на времето" е ежегодното ситджеско почетно отличие за личности с особен принос в тези най-кинаджийски форми на киното. Тази година почит се отдава и на наскоро починалия Бергман, с прожекциите на онези негови заглавия, които се вписват в духа на събитието: "Изворът на девственицата" и "Часът на вълка". Освен с разнообразието, емоция и въображение, ситджеският фестивал се слави и с майсторските си класове, в които светила от различни области на киното разказват на желаещите да ги чуят каквото намерят за добре – кой житието-битието си, кой тънкостите на професията, кой следващия си филм. Тази година най-чаканата лекция е тази на Дъглас Тръмбъл, чиито са специалните ефекти в "Блейд рънър" (празнуват се 25 години от пускането му на екран и премиерата на дигитално подновеното му и окончателно коригирано от режисьора Ридли Скот копие). Най-интересната – два часа отговори на въпроси, с цялото търпение, скромност и учтивост на света – е на Тарсем Сингх, автор на "Падането", по-късно награден като най-добър филм на фестивала.

Йо-хо-хо и Тарсем Сингх. Неведоми са пътищата на целулоидните мечти. Преди 25 години на един индийски кинофестивал студентът по икономика Тарсем Сингх (1961) гледа българския филм "Йо-хо-хо" (режисьор Зако Хеския по сценарий на Валери Петров) и се влюбва в историята: в унила болнична атмосфера двама пациенти, мъж (Кирил Варийски) и момченце (Виктор Чучков), се сприятеляват и по някакъв начин спасяват взаимно – мъжът измисля дивните приключения на Черния пират и ги разказва на детето, което си ги представя с лицата, жестовете и думите на хората наоколо. Малко по-късно Тарсем отива да учи кино в САЩ: "Нямах пари, а баща ми отказа да ме подкрепи финансово за нещо толкова несериозно като ученето на кино, затова помолих един приятел да се запише вместо мен в колежа, та да не плащам 3000 долара като чужденец. Изкарах цялото си следване под неговото име, Ранди Марш.". Започва да снима реклами, скоро стига до поръчки от "Пепси", "Рийбок", "Ливайс", "Смирнов"... И мечтае за своята версия на "Йо-хо-хо". Събира идеи, оглежда местности, отсява варианти, нахвърля пасажи, все с идеята за бъдещите снимки на големия си план. Прави клипа на "Losing My Religion" на REM, печели награди, окончателно си затвърждава мястото на изобретателен, драстичен и ловък автор на странни къси форми. Режисира пълнометражния "Клетката" (2000, с Дженифър Лопес) като компромис. Но "Йо-хо-хо" не му дава мира. "Говорех за този филм постоянно, той беше първият, който исках да направя... Веднага, щом се видях с пари, го купих и му държах правата, докато не видях възможност да го започна... Веднъж брат ми (Аджит Сингх, изпълнителният продуцент, б. а.) каза: "Или ще приказваме как ще направим филма на живота си до края на живота си, или ще се хванем и ще го направим." Хващат се. Тарсем търси детето за главната роля под дърво и камък с години, знае, че може да започне основната част от снимките само ако намери изключителен актьор. Заръчва да му го търсят из училища в Щатите, Европа, Индия. На въпроса защо е сменил момченцето от българския филм с момиче, казва, че така се получило – попаднали на румънчето Катинка.

Премиерата на "Йо-хо-хо", доколкото се разбира от Мрежата, е на 5 октомври 1981, а аз гледам "Падането" на 5 октомври 2007. И това е част от огромната емоция покрай този нежен недетски филм, направен страстно и без уговорки. Направен така, както винаги ни се е искало хубавите идеи да бъдат разгърнати – не само с хъс и добри подръчни средства, а тотално. От "Йо-хо-хо" е останал само скелетът, но и така носи прекрасно всичко останало.

Действието се развива през 20-те години на ХХ век в Лос Анджелис. Рой (Лий Пейс) е каскадьор, паднал при опит за скок от влак върху кон и парализиран от кръста надолу. Александрия (Катинка Унтару) е пухкаво, тромаво 5-годишно момиченце, паднало, докато бере портокали. Той е отчаян, тя е самотна. Вмъква се в стаята му случайно. "Връзката" им започва отдалеч, в началото тя се вре в ъгъла и недоверчиво отговаря оттам, в края е покатерена на леглото му, пъпли с ръчички по лицето му, плаче и му говори несвързани, изумителни думи на любов и отчаяние. Той започва да й разправя история с приказни герои. Тя едвам приказва на английски, но намира думи да му обясни коя е, какво си има в кутията със съкровища и какво няма в живота. Той вижда в разказа си начин да я прилъже да му донесе от стаята с лекарствата бутилчица с морфин, за да се убие. Тя изпада в онова тихо, безусловно обожание, на което са способни само децата и мистиците. Внезапно зависят един от друг по абсолютен начин. Той я обайва. Тя попива всяка сричка и зареяно гризе горния край на гипса си с беззъбата си детска уста. Част от очарованието на филма се дължи на практически документалните сцени с детето – състоянията й, дребните й жестове без явно значение за фабулата, които обаче изведнъж я правят триизмерна. Понякога Александрия не разбира Рой, понякога той – нея. Често задават си въпроси, които се разминават във въздуха без възможен отговор.

Момиченцето не иска пиратски истории, нито боеве. Иска главните герои да пътуват и да оцеляват. Те са петима, всеки от тях е загубил нещо или някого по вина на губернатора Омразен и до един са се зарекли да отмъстят: Черният бандит, маскиран романтичен герой, е загубил своя брат близнак; италианският динамитчия Луиджи – работата и престижа си; бившият роб, чернокожият Ота Бенга – цялото си семейство; индиецът – красивата си съпруга; Чарлз Дарвин (придружен от маймунка, която му подсказва мъдри мисли за естествоизпитателския дневник) – животът на най-ценната си пеперуда. (Защо точно Дарвин е единственият персонаж, зает от реалността? "Защото е личният ми герой, това е", казва Тарсем.) По пътя към владенията на лошия петимата срещат и мистика, който живее в корубата на дърво и твърди, че е пълен с птици... Мистикът е в центъра на две от най-разтърсващите сцени във фантастичната нишка – моментът, когато кожата на тялото му се превръща в карта за пътешествието на героите под ритъма на балийския качак и този, в който го убиват, а птиците се разхвърчават от устата му. Измислените от Рой герои до края остават само щрихирани и това е друго от достойнствата на "Падането": фигурите им са условни, попълват се ту от мъжа, ту от момичето, лашкат се между двамата, но така или иначе са само инструмент във взаимното им очароване. А то е користно и от двете страни, и именно с това трогателно. Той се опитва да се самоубие, тя изобщо не схваща, той гълта ситните хапчета, тя услужливо му подава едно, паднало в гънките на одеялото.

Болницата на Тарсем е жестока, хората му са крехки и смъртни, при възможност пошли и неприятни, при друга – добри и щедри. Картините от фантастичната сюжетна линия са смайващи, снимани в 28 страни в течение на 5 години с разточителност от 1001 нощ: с изключение на болницата, нищичко тук не е студийна възстановка, син екран не е ползван, всичко е заснето така, както би могло да бъде заснето и преди сто години. Костюмите са дело на Еико Ишиока, дизайнерка на облеклата в прочутия с ексцентричността си канадски цирк Cirque de Soleil и носителка на "Оскар" за облеклата в "Дракула" на Франсис Форд Копола (1992). Според Тарсем това визуално пиршество има съвсем ясна причина: "Колкото си по-беден В Индия, толкова по-ярко се обличаш. Отчаянието е шарено..."

"18 години събирах сцени и някои използвах в рекламите си. Същото важи и за Седмата симфония на Бетовен, с която се открива филмът..." На срещата с журналистите и публиката Тарсем говори за вкусовете си, стратегиите, проектите, за сайта на "Падането", който трябва да се появи всеки момент. Широко образован, ироничен, свободен. "Един от любимите ми филми, казва, е "La jetée" на Крис Маркер". Други са "Евангелие от Матея" на Пазолини или неописуемите творби на чудака Алехандро Ходоровски (миналогодишният носител на "Машина на времето" в Ситджес). Оригиналната му идея за "Падането" била много по-мрачна, но трудната работа със свръхчувствителното дете го извело в различна посока. Синият град от приказното повествование в действителност е брахманско селище, в което е разрешено къщите да се боядисват само в синьо. Заради всеобщата бедност обаче стените не са виждали боя от десетилетия и са добили всякакви несини оттенъци. Три месеца преди снимките Тарсем предлага на който иска да си освежи фасадата, да го направи за негова сметка – триковете в "Падането" са от такъв сорт. И друг: по филма работят 30 човека, от първия до последния на еднакъв режим – работното време, заплащането и отношението са еднакви за всички от осветителя през актьора до монтажиста. "Нямате представа колко всеотдайни стават, като ги поставиш при такива условия." Разказва и как ги мами по равно, смее се: три месеца и половина целия екип вярвал, че Лий Пейс действително не може да ходи, вживели се по-добре. Дългата подготовка на "Падането" не го е изморила: "Повечето режисьори мразят снимането и обичат монтажа, при мен е обратното. Снимам 300 дни в годината..." Сега работи над нови два филма, единият – "уестърн в стил "Терминатор".

Усещането е странно. Много пъти, когато гледаш филм, си казваш: "Ех, ако еди какво си беше другояче, това можеше да бъде голяма работа. Ако актьорите се бяха раздали повече, ако камерата не беше една и купена на втора ръка, ако режисьорът беше имал средства да излезе от хола си и да снима наедро..." Е, тук случаят е съвсем различен: "Падането" е точно това, което може да бъде. Надезиково, наджанрово, надрасово. Забавното е, че тъкмо неговата пищност се увижда на някои критици – самият факт, че имат насреща си скъп и зрелищен филм предизвиква у половината неволни гнусливи реакции. След минаването на "Падането" през фестивала в Торонто, "Варайъти" излезе с настървена рецензия, в която го определяше като мегаломански проект на автора си без друг адресат, освен самата му суета, "инфантилен за възрастните и жесток и претенциозен за децата". В Берлин обаче Тарсем спечели Стъклена мечка на младежкото жури за най-добър игрален филм, а в Ситджес беше посрещнат с възторг и взе големия приз. "На хората им е трудно да харесат филм, който не могат да препоръчат на приятелите заради приликата с друг, казва Тарсем. Жанрът на "Падането" ли? Хайде, да речем – мистично пътешествие. Ако ме питате за кого е предназначен обаче, отговорът ми е – за всички."

Приятелчета от 3о4о ми го предложиха.
Гледайте го! Една истинска приказка. :)
Ако сте гледали "Йо-хо-хо" или "Англиският пациент" и филмите са ви харесали... гледайте го! :) Вашият филм е! :)