Извадка. ;)

Изпъпчих се! Като тинейджър пред компютър не виждал слънце. :)

Така и изгубих този рзказ с продължениeто.. :)
И после след годините не ми се и дописваше.
...........
За скъсаният рисуван с молив портрет по снимка на връщане след училище, за търчането по вятъра да се събират парчетата пред супермаркет "Тео" в Младост /май така се казваше впоследствие/ и после да се лепят на кадастрон.. (заради 1 реплика от приятелките и) и след секунди осъзнаване .. какво е направила и въпреки току що изказаното от приятелките и, и именно и ВЪПРЕКИ. :) Без да се притеснява.
В отговор на невинен въпрос на същият този 1-класник дето помагаше за надписа "А кво стана с Deja?"

За елементарно простото /вече реално/ запознанство на кълбото катерушка пред блока и, когато извика след мен "ей! хубавецо!". За фланелката с "попската бяла яка", която носех точно тогава, и за пъпката излязла на брадата ми в най-неподходящият момент, която се опитвах да скрия зад железата на катерушката, за котката и, дето извеждаше на разходка в ефирна рокля пред блока /обожавам жени дето изглеждат като жени :) / , и за необикновенното и име Пролет! :)

Пъзел. :)

Припомнила си в тези няколко секунди сутрешният 15 метров надпис "Pepeliashke, I`m crazy Love urth you!", който до тогава дори и не знаех дали е изписан правилно с парче от гипсов панел, гепен от близкия строеж с онова първокласниче от блока.. /трябва си поддръжка и от тиловата служба ;) /.
За пенсионерите от 2-рия етаж дето се провикнаха "Ей! кво правиш там!"..
"Рисувам!" :)
И после се зачетоха в надписа и се прибраха смеейки се прегърнати навътре... /явно са знаели англ./.
За нейният портрет направен на компютърен модел писан на 2-ичен код на "Монитор" за Правец-82.

За правилният ми череп, наричан от мен в последствие "тиква", за който се притеснявах като е подстриган 0-номер. А всъщност се оказа..абе да го наречем красив.
Такива разкази не ми се довършват. :) Нека ги оставим на въображението на читателя ..
;)

"Това беше едно от най-хубавите усещания в живота ми. Оставаха ми около 2-3 седмици до казармата. Чувствах се неизбежно обречен и колкото и да е чудно свободен. Като че ли исках да изживея последните мигове от живота си както трябва. Бях се предал на удоволствията. Заглеждах се по всяко момиче, покрай което преминавах и мислех, че това е последния ми шанс преди да го пропусна.
Не беше пролет, но кой знае защо хормона ме беше ударил по всички части на тялото. Всяка моя фибра трептеше като първата струна на китара. Не ходех, а хвърчах. Такава свобода би чувствала само водородна молекула в безвъздушното пространство. Живееше ми се …хееййй!
Малките приятелчета от блока, които редовно водех на кино /като по-голям поемах отговорността да ги заведа и върна в пълен порядък-то и тогава родителите си бяха заети както сега/ решиха, че е супер време за плуване. Току що бяха отворили новия плувен комплекс ”Червена звезда”, а “Мария-Луиза” си беше също толкова мръсна и населена както преди. Решихме, че това е повод да си топнеме дупетата в новата и чиста вода, пък и басейна беше доста по-близо до вкъщи-можеше да отидем и пеша без да се озъртаме по рейсовете за контроли /все пак тумба от дванайсетина деца изглеждаше като трудно удържима фортуна за малко по-големия батко/. Първото впечатление беше поразително.
Никога не бях виждал кафяво тонирани стъклопакети с огледално покритие, в които светлосинята вода на кристално чистия басейн се отразяваше като в приказка. Бяхме попаднали в света на чудесата и пристъпвахме със зяпнали от удивление усти. Такава картина можеше да се види само в някои западни сериали от типа “Хотел Рай”, които се промъкнаха след време по екраните на социалистическата ни родина. Беше чудно лято с прекрасно слънце и малки бели кумулуси /вид облаци предвещаващи топло и хубаво време/, а ние деца. В същност групата беше доста разнородна от към 4 клас до към 7-ми и аз най-големия. Въпреки 17-те си години се чувствах не по-малко дете от тях. И щастливата усмивка се бе намъкнала трайно на физиономията ми. След няколко минути /докато се окопитиме/ определено взривихме басейна. Толкова радост в очите можеш да видиш само в детския поглед. Скачахме и плувахме на воля, а душите ни бяха изкочили от телата и правеха пируети от удоволствие около нас. Нямаше много хора, явно новината за басейна още не беше обходила малкото столичани останали през лятото в скучната София.
Явно привличахме вниманието на присъстващите и леко по леко към нас се присъединиха още три момичета дошли да поплуват. След поредния си скок изплувах на 20-ина сантиметра от едното от тях. След като успях да прогоня водата от миглите си и да отворя широко очи видях нещо, което напълно съвпадаше с картината наоколо. Прекрасно мило, леко триъгълно бяло личице с меки черти, красиво оформени устни и тъмнокафява къса косичка, очертаваща като прекрасна рамка това ангелско видение. Беше малко изненадана от внезапното ми появяване, но когато очите ни се срешнаха, на лицето и изгря най-милата усмивка, която бях виждал напоследък през живота си. Щях да потъна на място. Бях поразен от красотата на двадесет сантиметра от очите ми и не знаех какво да правя. Бях забравил да плувам, бях забравил да мисля, бях забравил да дишам..
Окопитих се чак когато водата заля зяпналата ми уста и започна да пълни ноздрите и ушите ми. Явно сработи инстинкта за самосъхранение, всичко друго в мен се беше предало. Около тялото ми се образуваха къси малки вълнички от бясно тупкащото ми сърце. За по-голяма безопасност се върнах до края на басейна и хванат за каменното перило наблюдавах красивото създание. Интересът ми беше повече от очеваден и двете и приятелки весело зашушукаха. Боже мой, исках да изляза и да направя скок от 10-те метра. Дори да се пльоснех по корем, пак щях да се чувствам щастлив.
......"

И е в такива моменти ми се ще да викам:
I want you so bad,
Honey, I want you. :)


Чудно ли Ви е защо съм се изпъпчил?! :)
На мен вече не.. :D))