понеделник, 21 септември 2009 г.

"СОВИТЕ НЕ СА ТОВА, КОЕТО СА ...."



Даа.., знам. "Туиин Пийкс".
Култова реплика. Само дето околните знаят ли какви са всъщност совите!?
Не, нали! :)
"Совите са нощни птици, което ги прави почти невидими за хората. Денем те се прикриват толкова добре, че е почти невъзможно да бъдат открити, а нощем е трудно да се забележат, защото са безшумни летци. Крилете са покрити с гъсти и стегнати пера, които намаляват триенето. Совите са безобидни и безпомощни. Опасни са единствено за жертвите им- мишевидни гризачи, земеровки, дребни птици, насекоми.
"
И все пак те определено не са такива, каквито са...
Дали пък не знаят какво се случва и денем и нощем. Именно заради това, което са?!
Иди ги разбери.. :D)) Дееби и совите.. :D))

вторник, 15 септември 2009 г.

Докато мигнеш с клепачи- РЕСЕТ!

Е те това е...тъкмо сина изкласи и е ся щерката е в 1-ви клас.
:D Само още 100-ина години огън остана.
И понеже за училище заговорих, те:

"Как наричаме гума,която използваме 10 години? - Goodyear!
A kak наричаме 365 гуми,използвани за една година? - Very good year!"

Ясно е, там.. в даскалото се учат и всякви други неща, освен традиционното образУвание. Аз поне не успях да пропуша там навремето.. :D)))
И секса, и пиенЬето и цигарите...
Гледах по двора днес докато посрещаха малчуганите и другите по-големите.
Бяхме 3-4 родители от цялата тълпа, които излязаха да пушат извън рамките на двора /некви 15 метра до вратата/ докато тече официалната част на празненството с речи, попско пеене, водосвет и т.н. салтанати.
Знам. Въпреки, че не научих цигарите нито в училището, нито в казармата, явно са ме "модулирали" навремето да изпитвам уважение към тази институция.
Може би още повече, че детето ми има неговия си първи ден в училището. И не бих се "изсрал" в пясъка дето ще си играе.
И докато пушех облегнат на перилата до улицата се замислих... Ми аз и в двора на детската градина не палех цигара, изчаквах да изляза извън оградата въпреки, че първата цигара сутрин е на-сладката. Въпреки, че кво..?! Двор, въздух.. дори не е обществена сграда, а двор.
Та се замислих за стотиците фасове, които чистачките ще сметат следобеда от двора /не, че утре децата няма да изпушат и изхвърлят същата бройка пак там/. Само че, как да имат уважение към тази институция, като гледат как ние родителите им нямаме такова?! Или...даскалите са длъжни да вземат и нашите роли във възпитанието?!
Не, че ще се спрат да пушат. Не затова ми е мисълта. Същото е и при пешеходните пътеки и войната по пътищата, същото е и със законите и отношението на държавата към теб и твоето към държавата, същото е и с отношенията между хората въобще.
Е..от кой да го научат тия нашите бъдещи?! Не ли от нас първо?!

събота, 12 септември 2009 г.

Wish You Were Here

;(
Отново изпращам приятелче далеч от мен. Знам, не е завинаги, но.. със сигурност задълго. "Всяка раздяла си е една малка смърт". Някъде в нас.
Няколко радости, няколко тъжнотии.. Нещата от живота за 1 ден. :)
Щерката беше по обяд на конкурс на стълбите на Народния театър. За малки "миски".
Знам, че е твърде глупаво начинание, а и организацията куцаше яко. Абе.. "женски глупости" :)
Но понеже сме в "принцесният си период", се сдобихме с лента : "Малка Мис фотогеничност". Е да...прилича на майка си външно, не очаквайте от мен някаква красота да е взела. :D))
Всъщност май много повече се зарадва, на моето присъствие там и на подаръка от онази заминаваща за дълто зад граница девойка, отколкото на лентата с надпис. Колко му трябва на човек... Пък и бяхме една камара народ: сина и проектоснахата, братО с племенницата, ученическата ми любов, бившата... /не ме позна ... мина кат фурия покрай мен и седна през 1 стол. Чак като запалих цигара погледна и ме видя :D)) /
После, бегом към Елин Пелин за да почета вуйчо ми, който на близо 50-тина години си взе момиченце на 5 месеца от дом за деца. Малка Мария. :) Набързо, колкото да ми видят очите... но все пак се появих. :)
И е те таз тъжната работа. С изпращането на мило другарче. Утре лети рано сутринта със сина и. Поне успях да и кажа "довиждане". Дано не е "сбогом".
И се сетих за една песен. Все седи в друг текст и аранжимент отдясно на блога.


БИХ ИСКАЛ ДА СИ ТУК

Значи мислиш си,
че знаеш що е рай и що е ад?
Що е болка? Що е синева?
А можеш ли да различиш зелените поля
От мъртвите железни релси?
Усмивката от лицемерната лъжа?
Можеш ли наистина?

Накараха ли те да замениш
героите си с привидения?
Гора за топла пепел?
Сух въздух срещу хладен бриз?
Промяната срещу студеното удобство?
И дали си разменила днес
Във войната дребна роличка
Срещу главна роля във кафез?

Как бих искал, бих искал ти да си тук.
Душите, вече изгубени, все се въртят
Досущ като риби в прозрачния съд.
Години, години и вече без сили
Същата стара земя прекосили
Какво сме открили?
Същия стария страх. Нито звук.
Бих искал да си тук.

(Пламен Марков)

Наздраве!
А днес ме чакат моделарчетата на летище "Черногорово". Даже и ми се карат що не съм отишъл. Ми ще ида бре. :) Туморооуу.
:P

петък, 11 септември 2009 г.

Battle for Terra

:)
Един уникално добър филм и за нас и за другите.
За симбиозата, не за асимилацията и войнстващият конфронтизъм.
Също и за Хората, дръзнали да премислят с главите си, не с униформените си каски.
Свят на обич и хармония...
Без нас. Или и с нас, ама без каските...

Влюбих се и аз в тези огромни зелени очи.
:))))




Ако не сте гледали тази анимация, изтеглете си я! :)
За романтиците от моята кръвна група определено си заслужава!

четвъртък, 3 септември 2009 г.

Любовта

Имам си гости. И ме ..замислиха по едно време с коментарите си.
Ами че приятелите и познатите /а и бившото ми семейство/ все ме виждат в такива лежерни моменти, отдадени на пиене, хапване, смях и шегички... В тяхните очи следва да съм еб@си и пройдохата... :D))
Щот в "работно" състояние ме виждат само колегите...
И обикновено коментара е "абе ти живот си живееш!" :)
Да, така е. :) Живот си живея...в редките дни, когато успявам да изкрънкам /от себе си/ отпуска. :) И всъщност, искам точно в такива моменти да ме виждат приятелите и близките , а и аз да виждам тях! :))))))
И за Любовта говорихме. И тя наистина върви ръка за ръка с лудостта. Ако почнеш да правиш глупости заради "оня/онази" специалната тръпка.. значи вече си улетял истински. Дори проваляйки си собствения или на другите живот и реда в него.
Май по това се познава. :D)) Сумати житейски примери претеглих.
Та..наистина искам приятелите ми да ме познават само в моментите, когато ги целувам и прегръщам или изслушвам, не в моментите, когато трябва да съм "суров професионалист". За тези моменти има други хора, дето следва да ги виждат. :)
Когато страсти и чувства трябва да отстъпят пред хладнокръвната преценка на ситуацията, ясното съзнание, мигновенната реакция и правилната позиция на Sentinel, да предвидиш възможните щети и да ги сложиш на везната именно и точно в момента. И да направиш така, че най-лошите предвиждания да не успеят да се случат! :) За да стане света поне малко по-добър. Мразя тези моменти, но съм достатъчно разумен за да знам, че се случват и са неизбежност. И..всеки човек на този свят си има своята мисия. А именно те са предизвикателството към теб.. И са именно ТВОЕТО предизвикателство :)
There is no spoon..!
:)




Наздраве за Любовта и съпътстващата я лудост! :)
Явно винаги ще са ръка за ръка...
И дано в нея не се появявят "професионализъм", "хладен разум", "и теглилките..".. :)
Просто щот няма да И отива. :))

сряда, 2 септември 2009 г.

Извадка. ;)

Изпъпчих се! Като тинейджър пред компютър не виждал слънце. :)

Така и изгубих този рзказ с продължениeто.. :)
И после след годините не ми се и дописваше.
...........
За скъсаният рисуван с молив портрет по снимка на връщане след училище, за търчането по вятъра да се събират парчетата пред супермаркет "Тео" в Младост /май така се казваше впоследствие/ и после да се лепят на кадастрон.. (заради 1 реплика от приятелките и) и след секунди осъзнаване .. какво е направила и въпреки току що изказаното от приятелките и, и именно и ВЪПРЕКИ. :) Без да се притеснява.
В отговор на невинен въпрос на същият този 1-класник дето помагаше за надписа "А кво стана с Deja?"

За елементарно простото /вече реално/ запознанство на кълбото катерушка пред блока и, когато извика след мен "ей! хубавецо!". За фланелката с "попската бяла яка", която носех точно тогава, и за пъпката излязла на брадата ми в най-неподходящият момент, която се опитвах да скрия зад железата на катерушката, за котката и, дето извеждаше на разходка в ефирна рокля пред блока /обожавам жени дето изглеждат като жени :) / , и за необикновенното и име Пролет! :)

Пъзел. :)

Припомнила си в тези няколко секунди сутрешният 15 метров надпис "Pepeliashke, I`m crazy Love urth you!", който до тогава дори и не знаех дали е изписан правилно с парче от гипсов панел, гепен от близкия строеж с онова първокласниче от блока.. /трябва си поддръжка и от тиловата служба ;) /.
За пенсионерите от 2-рия етаж дето се провикнаха "Ей! кво правиш там!"..
"Рисувам!" :)
И после се зачетоха в надписа и се прибраха смеейки се прегърнати навътре... /явно са знаели англ./.
За нейният портрет направен на компютърен модел писан на 2-ичен код на "Монитор" за Правец-82.

За правилният ми череп, наричан от мен в последствие "тиква", за който се притеснявах като е подстриган 0-номер. А всъщност се оказа..абе да го наречем красив.
Такива разкази не ми се довършват. :) Нека ги оставим на въображението на читателя ..
;)

"Това беше едно от най-хубавите усещания в живота ми. Оставаха ми около 2-3 седмици до казармата. Чувствах се неизбежно обречен и колкото и да е чудно свободен. Като че ли исках да изживея последните мигове от живота си както трябва. Бях се предал на удоволствията. Заглеждах се по всяко момиче, покрай което преминавах и мислех, че това е последния ми шанс преди да го пропусна.
Не беше пролет, но кой знае защо хормона ме беше ударил по всички части на тялото. Всяка моя фибра трептеше като първата струна на китара. Не ходех, а хвърчах. Такава свобода би чувствала само водородна молекула в безвъздушното пространство. Живееше ми се …хееййй!
Малките приятелчета от блока, които редовно водех на кино /като по-голям поемах отговорността да ги заведа и върна в пълен порядък-то и тогава родителите си бяха заети както сега/ решиха, че е супер време за плуване. Току що бяха отворили новия плувен комплекс ”Червена звезда”, а “Мария-Луиза” си беше също толкова мръсна и населена както преди. Решихме, че това е повод да си топнеме дупетата в новата и чиста вода, пък и басейна беше доста по-близо до вкъщи-можеше да отидем и пеша без да се озъртаме по рейсовете за контроли /все пак тумба от дванайсетина деца изглеждаше като трудно удържима фортуна за малко по-големия батко/. Първото впечатление беше поразително.
Никога не бях виждал кафяво тонирани стъклопакети с огледално покритие, в които светлосинята вода на кристално чистия басейн се отразяваше като в приказка. Бяхме попаднали в света на чудесата и пристъпвахме със зяпнали от удивление усти. Такава картина можеше да се види само в някои западни сериали от типа “Хотел Рай”, които се промъкнаха след време по екраните на социалистическата ни родина. Беше чудно лято с прекрасно слънце и малки бели кумулуси /вид облаци предвещаващи топло и хубаво време/, а ние деца. В същност групата беше доста разнородна от към 4 клас до към 7-ми и аз най-големия. Въпреки 17-те си години се чувствах не по-малко дете от тях. И щастливата усмивка се бе намъкнала трайно на физиономията ми. След няколко минути /докато се окопитиме/ определено взривихме басейна. Толкова радост в очите можеш да видиш само в детския поглед. Скачахме и плувахме на воля, а душите ни бяха изкочили от телата и правеха пируети от удоволствие около нас. Нямаше много хора, явно новината за басейна още не беше обходила малкото столичани останали през лятото в скучната София.
Явно привличахме вниманието на присъстващите и леко по леко към нас се присъединиха още три момичета дошли да поплуват. След поредния си скок изплувах на 20-ина сантиметра от едното от тях. След като успях да прогоня водата от миглите си и да отворя широко очи видях нещо, което напълно съвпадаше с картината наоколо. Прекрасно мило, леко триъгълно бяло личице с меки черти, красиво оформени устни и тъмнокафява къса косичка, очертаваща като прекрасна рамка това ангелско видение. Беше малко изненадана от внезапното ми появяване, но когато очите ни се срешнаха, на лицето и изгря най-милата усмивка, която бях виждал напоследък през живота си. Щях да потъна на място. Бях поразен от красотата на двадесет сантиметра от очите ми и не знаех какво да правя. Бях забравил да плувам, бях забравил да мисля, бях забравил да дишам..
Окопитих се чак когато водата заля зяпналата ми уста и започна да пълни ноздрите и ушите ми. Явно сработи инстинкта за самосъхранение, всичко друго в мен се беше предало. Около тялото ми се образуваха къси малки вълнички от бясно тупкащото ми сърце. За по-голяма безопасност се върнах до края на басейна и хванат за каменното перило наблюдавах красивото създание. Интересът ми беше повече от очеваден и двете и приятелки весело зашушукаха. Боже мой, исках да изляза и да направя скок от 10-те метра. Дори да се пльоснех по корем, пак щях да се чувствам щастлив.

......"

И е в такива моменти ми се ще да викам:
I want you so bad,
Honey, I want you.
:)


Чудно ли Ви е защо съм се изпъпчил?! :)
На мен вече не.. :D))

вторник, 1 септември 2009 г.

Момчетата... :)

Колко си приличат и все пак колко се отличават момчетата от днес и тези от едни далечни поколения.
Съвсем набързо влизам, за да метна това видео. :)

Bob Dylan - I want you


Цял следобед си тананикам... I want you
:))))))