сряда, 1 юли 2009 г.

Същият този, Барон Мюнхаузен! :)

"Разбах къде ни е проблема. Ние сме твърде сериозни. Умното изразително лице, все още не е признак на разум, господа! Всички глупости на земята се правят именно с това сериозно изражение. Усмихвайте се господа, усмихвайте се! :)))) "



Барон Мюнхаузен не е известен с това дали е летял до Луната или не е, а с това, че винаги говори истината! :)
Колкото и невероятно да Ви се струва.

Темата е за жените. Или да перефразирам Барона: "Усмихвайте се девойки, усмихвайте се!" :)

Парадокс: Съвременнта жена си боядисва косата, слага си фалшиви ноГти и мигли, прави си корекции на фигурата, опъва си кожата на лицето, слага си силиконови гърди, пълни си устните с ..кво ли не, боядисва се с всичко, освен спрей с надпис "автоемайл лак" и то щото просто и мирише на бензоли, а не на "Пако Рабан"...
И се оплаква, че в днешно време е трудно да се намери истински мъж.

Добре бе девойки малки сладки! Кажете ми защо АЗ трябва да харесвам това "произведение на изкуството", особено в частта му "модернизъм", вместо естественото момиче с бръчките, което виждам пред себе си, както и Вие естественото момче с бръчките, което виждате пред себе си?!
За кво ви са тия "СПА", кат може и "да не спа"...ама под звездите.
За какво ви са тези милиони сценарии от измислени истории, които се свеждат до 4-5.. Които, си разказвате толкова убедително, че почвате и вие самите да си вярвате.

Да, мъжете сме еднопластови и елементарни. Тогава?!
Значи всичко е театър за пред другите...девойки. Не, вие не се борите, гримирате, обличате и т.н заради мъжете, които са на сърцето ви, а за да спечелите надмощие над конкурентките ви. Борите се помежду, а не ЗА!
Най-малкото защото мъжете Ви харесват голи, без грим и...без конкуренция. :)





Остава да уточним какво точно разбирате под "истински"... ;)
Знам, че пак няма да ме разберете. :)
И..цъкайте на снимките, за да ги видите в пълният им "блясък" или поне в реален размер.. Не кат "ония" 20 сантиметра :D))

вторник, 30 юни 2009 г.

Джулая! :)


Не знам дали има нещо хипарско в мен. От филма "Коса" винаги ми настръхват космите на песента "Let the Sunshine In".
Да..трябваше вече да съм на плажа в Каварна опънал палатката с бандата моторджии..
Вместо това, утре трябва да се разхождам костюмиран, все едно се женя или умиргам. Щот само тогава сменям визията на "Саше с тишърка". Рядко природно явление.
Живота дет се вика е сУрав и кУрав...и все по-такъв ще става. И тази година пропускам този празник заради глупости- работа.
Пропускам...да го изживея по моя си начин. :) Иначе го не пропускам. :)
Най-малкото, защото моята ученическа Любов е родена на този ден. И държа винаги да съм първият поздравил я...обикновено в тъмните часове на деня :D))) Малко, преди изгрева.
28 години... кога минаха. Останахме си едни от най-добрите приятели и семейни такива. Тя имаше навремето 2 избора и направи по-добрия! :)) Аз бих я посъветвал да го прави отново и отново, както и всяка година. :)

Джулая морнинг от мен слънце, макар и да не четеш тук!
То и името и е едно такова слънчево и светло. ;)



Джулая! На всички, които почитат или не почитат този слънчев празник!
(beer) :)
п.п. А някои казват, че Любовта била изчезвала... Пълна глупотевина. Няма как да изчезне нещо, дето го е имало. Ако изчезне..значи го е НЯМАЛО!
Този блог пак изостава с чЕсовника, но вие си знаете. ;)

понеделник, 22 юни 2009 г.

За изборите и случайността..

Днес си говорих с 1 приятелка...по женски. ;) За мъжете естествено..и какви боклуци били. И я питам аз "добре бе сУънце...а що всеки път един и същи избор правиш? Нали ти си ги избираш...и все едни и същи?! После такива били, онакива били... :D))
Ами такива ще са. Щото не е само тази приятелка така. Не излизаме от "матрицата на изборите си", докато не си научим уроците за този живот. За другия...ще видим. :D

Е те тогава я попитах да ми обЕсни що си седя сам /ще станат сигурно вече 2 години/, при толкова девойки около мен.. :D Ами..аз също съм в "МАТРИЦАТА". :D)))

Какая, в сущности, смешная вышла жизнь,
Хотя, что может быть красивее,
Чем сидеть на облаке - и, свесив ножки вниз,
Друг друга называть по имени!


Но ето Тоти в темата си за "продажбата" на приятелчето си го е синтезирала много добре.
http://totenlicht.wordpress.com/
"ако откривате себе си в някоя от долупосочените категории:
абсолютно ненормален кретеноид
емоционален и физически използвач
противен плужек
всякакви други подобни и производни

моля не се колебайте да оставите координати, за да ви свържем.

а ако случайно сте:
необвързан;
образован;
интелегентен;
симпатичен;
заинтересован;
положително настроен към женския род като цяло индивид

то можете да и купите бира, цигари и салата по желание, да я гледаде влажно и да прекарвате нощите си в чудене защо не ви обръща и грам сексуално внимание.
"

Та...пак се присетих за едно от онези къси разказчета от миналото..

"Далечната 1986-та година. Аз съм курсант във военно училище. По стечение на обстоятелствата съм и някакъв спортист. Заминахме на лагер-школа на Златните пясъци, уж тренировка. Тренера го видях първия ден /даде ни купоните за ресторантите/ и последния, явно да ни провери дали сме все още живи. 20 дни купон. Бях си освободил три от четирите изпита за семестъра, за да отида спокоен на тази почивка. Последния изпит ми беше "БКП” –разбирай Българска Комунистическа Партия. Тогава такива неща учехме. По един политически изпит на семестър.
В същност ми оставаха безкрайно дългите 4 години до завършването на института, а 4 години казарма за свободолюбивия ми дух бяха равносилни на вечност. Почти нямаше значение дали ще се удавя или ще се върна в “родната казарма”.
Та седя си на плажа, пльоснал се по корем с дебелата червена книга пред себе си и се опитвам да вкарам няколко лозунга в оперативната си памет. Горката ми стара глава, имам я от доста дълго време и все добре ми служеше. Невроните ми се опъваха и отказваха да освободят дори и няколко бита памет за голословията от учебника. Мислите, които се опитвах да запомня, със скърцане се промъкваха досущ като остарял трамвай из главата ми. За това допринасяше и жегата.
Точно когато очаквах бушоните да ми гръмнат от претоварване, слухът ми беше погален от изключително мелодична реч- Френски.
Бях учил няколко години френски в училище, но единственото изречение, което бях запомнил принадлежеше на учителката и беше на чист български: “Александре! Стига с тия момичета! Ще те преместя на първия чин.”.
Вдигнах глава и забелязях пред мен двойка възрастни французи, които кротко си дробаха на майчиния език. Заслушах се в мелодията на речта и неволно се замечтах. Представях си, как вместо тези френски пенсионери пред мен са застанали две хубави, млади френски девойки и весело си бъбрят на “тайния” си език за Аполона до тях. Тогава изглеждах доста добре. С широки рамене, добре оформени мускули, никакви тлъстини по тялото, висок и привлекателен. Не се оплаквах от липса на обожателки и понякога се налагаше да отказвам малко по-грубичко на по-настоятелните дами.
Както си мечтаех зареял поглед в нищото се случи чудо. Явно “гадния брадат старец” беше решил да ми даде някакъв шанс, само и само да ми покаже какъв мизерник съм. Пред мен се чуха забързани стъпки, две-три думи прозвучали като флейтата на Орфей и едно прекрасно същество с тъмна косичка, прическа “а ла гарсон” и детско личице се излегна на хавлията пред мен, разтвори си някаква книжка, погледна моята голяма дебела книга /явно реши, че е някой хубав и дълъг роман за да го нося на плажа/ и се зачете. Стояхме един срещу друг на половин метър растояние, а аз бях онемял. Лежах с дебелата книга в ръце и не смеех да мигна, да не би с клепачите си да изтрия тази прекрасна картина. Сигурно така бих изглеждал ако точно пред мен се стовареше изневиделица извънземен космически кораб. В този момент нямаше нищо на този свят, което да ме накара да си тръгна от този плаж.
В последствие се оказа, че е внучка на симпатичните старци. Сигурно са я взели на лятната си екскурзия заради отличните и оценки в училище, а и нали е внучка /при това толкова мила/.
Намам представа колко време съм зяпал с отворена уста докато се окопитя. Сега трябваше да взема някакво разумно решение как да привлека вниманието на видението. След кратко колебание реших: загладих с ръка огромното растояние от половин метър между нас и нарисувах ухилената физиономия на розовата пантера Пинко. Помислих си, че този знак е достатъчно интернационален за да направи впечатление и достатъчно неангажиращ за безкрайни обяснения на политически възгледи на непознат език. Момичето беше заинтересовано още при първите ми движения поглаждайки пясъка. Правих го бавно и внимателно. Сега от кулата на 33-те ми години си мисля, че поглаждането е изглеждало и малко сексуално. Все пак това беше за нея и галейки пясъка в същност съм галел нея. Като свърших с творението си, тя вдигна поглед към очите ми и ме дари с такава усмивка, щото половината лед от полярните шапки се стопи за секунди. Ако се е чуло нещо за покачване на морското равнище по това време-било е от нейната усмивка.
След това, тя остави книжката си настрани и до моята картинка нарисува Айфела. Явно и това беше достатъчно интернационален символ. Не изтри моята, явно мислеше да я занесе заедно с парчето пясък в скучната си Франция за да и се радва.
След това се захласнахме в приказки показвайки слънцето, морето, части от телата си и изговаряйки названията им всеки на своя език. Бяхме останали сами на многолюдния бряг: тя-красива корабокрушенка, аз-интелигентен туземец. В този момент се молех да стане някаква огромна повреда в енергото, та часовника на живота да спре да отброява неумолимите секунди. Чувствах се щастлив, какво ти щастлив-бях на 7-мото небе от щастие и дърпах Зевс за брадата. Мисля, че и тя споделяше моите чувства. Това беше невероятно приятно привличане, бих казал Любов. При това от пръв поглед.
Бабата и дядото явно решили, че обичната им внучка попаднала в добрите ръце на интелигентния младеж с голямата червена книга се чувства чудесно и в безопастност, бавно се затътриха към морето. Гледайки след тях си помислих, че няма нищо по-хубаво от това, когато станем на тяхните години, да се върнем отново на същия този плаж от който сме тръгнали.
Всичко изглеждаше толкова прекрасно.
До момента, когато трябваше да задам главния въпрос. И тогава започнах да се въртя, да сумтя, да се чеша по врата като прародител на човека, седнал замислен пред малка дупка в дървото пълна с термити, как да се добере до вкусния деликатес. Последвалите събития сигурно са изглеждали доста странно в нейните очи. И до днес едва ли е успяла да си даде разумно обяснение на случилото се.
Както бяхме седнали в пясъка, обърнати един към друг, тя хвана ръцете ми и с напевния си гласец започна да ми говори нещо. Говори дълго. Може би за това как се чувства, за това че и тя ме харесва, може би за родителите си, може би правеше някакви планове за бъдещето си или за нашето бъдеще. А може би просто ме псуваше на японски с усмивка на уста, за да не разбера смисъла на казаното. Безкраен наниз от непознати думички, от които успях да хвана смисъла само, че тя утре си заминава. И това е последният и ден тук. Може би е казвала колко и е тъжно, че сме се срещнали чак накрая.
Стана ми безкрайно чоглаво заради езиковата бариера. Изведнъж върху мен се стовари скалата на отчаянието: езикът на тялото и есперантото на жестовете нямаше как да ни помогне дори едно писмо да си напишем. А как да и обясня, че мечтаех да изживея живота си с нея. И как точно щях да получавам писма във военното даскало пълно с ВКР-та /военно контра разузнаване/ от капиталистическата Франция. И колко време ще мине, докато науча този проклет език, за който бях изгубил години, а не разбирах. И пред очите ми се превъртя ужасната картина на раздялата, когато тя трябва да си тръгне. И как чакайки вест от мен и евентуалната ни среща след минимум 4 години постепенно ще ме превърне само в приятен спомен. Все едно земята се разтвори под краката ми и най-страшните огньове от пъкъла засвяткаха около мен.
Опитах се да и задам въпроса.
Усетих, че всъщност само измънках нещо неразбрано в нейна посока. Тя ме гледаше учудено и очакваше да продължа с опита си. Тогава избухнах.
Скочих проклинайки съдбата си, тъпотията си, неграмотността си, абсурда на ситуацията, подигравката на боговете. Не можех повече да я гледам в очите. Дори и сбогом нямаше как да и кажа. Това си беше бягство.
Втурнах се към морето само и само да избягам от ужаса който ме обземаше. И от срама. Сякаш топлата солена вода можеше да отмие неприязънта ми към самия себе си. Пътьом теглих злобен шут на БКП-то и страниците му се разлетяха по плажа. Сега освен всичко друго ме болеше и палеца на десния крак.
По мизерно бих се чувствал само ако падна в тоалетна.
Плувах дълго по протежение на плажа към залива с яхтите.

Върнах се обратно в късния следобед /или вечер/. Плажа се беше обезлюдил.
Нямаше я. Бяха си тръгнали отнасяйки и част от душата ми със себе си.
Някой ми беше чопнал хавлията. При безкрайната загуба, която преживявах това беше твърде незначителен факт. Но от това се почувствах още по ограбен. От самия себе си.
Нямаше хора наблизо. БКП-то стоеше самотно забодено в пясъка. Някой старателно беше събрал страниците. Нямаше ги и рисунките. Пясъка беше загладен и на мястото на ухиления Пинко имаше само “?”.

Помня я и до днес. Прекрасна, крехка, нежна. С очи, в които можеш да потънеш.
Сега и насън да ме бутнат, въпросът го знам: “Кель е вотр адресс?”.
Твърде късно."

Сори, малко дългичка стана темата...ама тая тема така или иначе я дъвчем след всяка прекъсната връзка. :)))

неделя, 21 юни 2009 г.

4 акорда на китара...

Напоследък се бях заровил в работа..а и тя в мен. Естествено, в петък следобед отново ме изненадаха с нова таквази... Но разумът ми надделя над дребните житейски проблеми и скочих до отдавна планираното празнуване на 2-ен рожден ден на две девойки от планинарското ми отрядче. Така или иначе...трябваше да вместя част от навалицата в колата... и ако не бях отишъл, щеше да се прецака голяма част от организацията.
И тъй, в събота 13.00 се ситуирах на мястото на срещата, изпих по кафе с цигара на балкона..и потеглихме. :)
Пътищата на Витоша след "Златните мостове" стават единствено за джипара...или БТР. Е не, че до там са хубави... Но последните няколко километра до хижата се пълзят на първа или на полусъединител.

Някои вече бяха пристигнали и заседнали под чадърите пред хижата. Макар и слънчево, беше леееко хладно на високото, но нали сме с гореща кръв.. ;)

След почти час, шеги и закачки и "обедна закуска" потеглихме в лек тръст към "Черни връх" с идеята да се разходим по сравнително равното за около час и да се върнем за още толкова назад за купона.

Групата дръпна напред, а аз останах да правя компания на моето Лове /духовната ми близначка/ заради болките и в колената придобити от катерене на планини, падания и ..возене на моторите на разни "младежи" с колена срещу вятъра.. :D Така или иначе..за никъде не бързахме. А и често спирахме за снимки.

Хубава си ни е планината... а и е близо.



По някое време облаците взеха да се скупчват с въртеливо движение над върха, а ние бяхме около торфените местности. Но така или иначе...1-ят час изкачване си го бяхме взели. Там се срещнахме и с основната група, която се връщаше от малко по-високото място, до което бяха планирали да стигнат.

И вървейки зад Ловето изведнъж прозрях защо толкова мъже я искат за муза. :)))
Ами е те този надпис си носеше на дупето! :D

Чак след 1 час разходка покрай и зад нея се загледах... :D ))) То с нея сме толкова еднакви, че никога нищо не може и да има между нас. Като близнаци. :)

Последва малко екстриймно пресичане на реки /връщахме се по друга пътека- по кратка/..а и купона ни чакаше. ;)


И...се почна! :))) 16 човека се скупчихме по масите.





Танци, смях, каминка, мръвки... :))) Абе за всекиго по нещо. DJ-я изпълняваше желания с 24 каратова усмивка.

Малко "брейк" с наборче, на което е абсурд да дадете моите години. :))

Или пиянско хоро на чалга..

Интимни блусове..


Или не чак толкова интимни /на 1 ръка растояние :D))) / с Ловето.

Та дори и "испански танци" тип "джипси флейм" ;)


Страхотно си изкарахме! Нещо като да си натиснеш бутон "Ресет". А аз за мен си установих...тръгвам по мъже!
:D :D :D :D :D


За всички приятелчта, които не бяха на купона, но искаха да са там. :)
Наздраве!

четвъртък, 18 юни 2009 г.

С едни гърди напред...

;)
Едно приятелче го пусна у 3о4о. Ноооо...занаят се крадне. :D
Та викам да го споделя.



Нашите мъжки номера са първо нетрайни, после еднопластови и най-накрая...на 1 възможен сценарий, жените намират поне 40, които даже не си успял да си помислиш, че биха могли да съществуват...
"За да накараш момчетата да направят това, което искаш.. е нужно само да им се усмихнеш!"
:)

сряда, 17 юни 2009 г.

Усмивката..

Имаше навремето едно соц хайку.
"Махни червило и грим!
Искам да целувам теб,
не Фармахим
"

"Не гримът, а усмивката прави жената красива, показват резултатите от наскоро проведено във Великобритания проучване.
70% от анкетираните мъже смятат, че жените са по-привлекателни, когато се усмихват, отколкото, когато носят грим.
В изследването, направено по повод Националния месец на усмивката, участвали повече от 1000 граждани на Обединеното кралство. Те трябвало да разгледат снимки на жени.
Всяка била фотографирана два пъти - веднъж с грим, но без усмивка, и усмихната, но без грим. 60% от анкетираните мъже заявили, че дамите, които не се усмихват, са в лошо настроение.
2/3 от анкетираните жени посочили, че те изглеждат безразлични към случващото се около тях.
Представителите на двата пола били единодушни, че усмивката прави жената по-привлекателна. Освен това тя помага на дамите да изглеждат по-общителни и забавни и ги прави да изглеждат по-млади в очите на мъжете.
"

Източник ...Въпреки желанието ми, източника не излиза на линк. Някъде из ДИР-а го копнах.
http://www.vesti.bg/?tid=40&oid=2234271

Дали няма да се сетите, че една усмивка е доста по-добра инвестиция, отколкото десетки кремове, наредени на тоалетката пред огледалото?
Или онова свойско "тупване по дупето", което и жените и мъжете обичат. :)
Еле пък за таквизи момци, които обичат малките бръчици около очите, създадени от непрестанният смях. :) Това не е недостатък, това е чар!
Поради какъв зор следва да ни/си го отнемате?!
:)
И не рядко там обичаме да целуваме първо...
А мъжете в UK, не са кой знае колко по-различни от тези тукашните.. ;)

За прегръдката...

Четях из блоговете на хората, които харесвам и...се присетих.
Нещо написано отдавна.. За една 20 годишна девойка, на която баща и почина на моите години /40/ и незнайно защо откри него в мене. Жестовете, начина по който си пуша цигарата, погледа в чашата с кола докато мисля, гръмкия смях, вицовете..
Започнахме да я наричаме с бишата "голямата щерка". Сега вече е голяма, има си страхотен съпруг и розово бебе или по скоро вече малка госпожица. :)
Та тогава девойката ми задаваше въпроси, а аз вместо да отговарям лаконично...и пишех истории. Уж с поуки. За да стигне сама до отговора, а не да и е натресен "отгоре". Над 60 бяха тези кратки разказчета..но изтървах кафето си връз лаптопа докато програмирах един шибан контролер и почти всичко замина. Останаха 10-ина ..които успях да си върна от пощите на приятелите. Не бяха за публикуване, но в един момент почнах да пращам тук там. Оказа се, че доста хора имат нужда от ей такива "притчи" и не случайно в дъртата китайска империя е било доблестно занимание.
Нещо като блогването сега.. :)))

"Имах си едно плюшено куче. Жълто на цвят с несъразмерно големи уши и неприличащо на никаква позната порода, дори и на коферман. Беше почти грозно на пръв поглед. Но имаше такива големи и черни маслинени очи, с които всякаш те гледаше наистина. Беше роден слушател. Стоеше и гледаше право в очите ми, когато му говорех и с големите си уши попиваше болките и тревогите ми, които стоварвах върху плюшеното му телце.
Наистина беше адски добър приятел. Нямаше капризи, не се сърдеше, не ме прекъсваше. Разбира се не беше от този тип приятели, с които можеш да пориташ, да отидеш на кино, да поиграеш на жмичка или дори да се сбиеш. Той беше точно този тип приятел, който е нужен на всяко дете. Пред него не скривах нищо от това, което се случваше в малката ми главица. И той никога не отказваше да ме слуша. Понякога ми се струваше, че и той иска да ми каже нещо. Но пришитата му уста така и не промълви нито едно слово. Тогава си мислех, че ако можеше да говори….но сега съм убеден, че ако беше продумал, магията на нашето приятелство щеше да се развали. Думите трудно могат да предадат страданието на душата. Също и радостта. Защото приятелите са за да споделяш с тях не само болката, но и щастието.
Той знаеше за всички мои преживявания през деня /не можеше да идва с мен навън/, а и децата със сигурност щяха да му се подиграват. Разказвах му всяка вечер, когато се гушвахме прегърнати в леглото за всичко, което се беше случвало през деня. Сутрин, когато се събуждах с него му разказвах това, което бях сънувал. Тогава ми се струваше, че се усмихва. Сякаш сънищата бяха подарък от него. Целувах го понякога по челцето, по очите, по върха на муцунката му. Но-най ценното за мен си остана прегръдката. Простичката приятелска прегръдка, в която не е необходимо някой нещо да казва. И до сега съм сигурен, че няма нещо по-ценно на този свят от една приятелска прегръдка. Ей така да си седиш, приятеля да е седнал в теб и ти да си го обгърнал като собственото му яке. Все едно, че искаш цялата топлина без остатък да остане само между вас двамата. Дори целувките не са това, което дава прегръдката. Да, между любими целувката е онзи знак. По нея можеш да познаеш какво мисли любимия ти човек и дали все още те обича. Но прегръдката е знака за съпричастие. Че този човек е тук, разбира те, познава те, обича те и никога няма да те напусне.
Този мой приятел живееше в къщи до влизането ми в казармата. За едно куче това си беше преклонна възраст. Беше се опърпала старата му козина, очите бяха помътнели от старческите пердета, ушите бяха клепнали и омачкани от спането в едно легло с вече огромния по ръст приятел. Тук там шевовете не издържаха и част от пълнежа се просмукваше през дупките. Претърпя няколко операции. Но това не го направи по-малко приятел или по-малко верен. Аз бях приел, че той е грозен и никога това не ми правеше впечатление. Аз просто се бях влюбил в грозотата му. И за мен той беше най-красивото куче на света. След казармата не го намерих. Някога през тези 5 години някой е решил, че той просто не ми трябва и го беше изхвърлил. А бях станал мъж, голям, силен, решителен. Имах семейство, за което се грижех. И исках да подаря моя верен приятел на сина си. Защото всяко дете трябва да има своя верен приятел. Но него вече го нямаше.
Никога не пожелах да имам куче. Отглеждах котки. Защото съм сигурен, че никое друго куче не би заменило моят най-верен приятел. Приятелят, който е нужен на всяко дете, независимо на каква възраст е.
"


“Хубаво е, когато кучето ти е приятел.
Лошо е ако приятелят ти е куче
”

Deja
:)