За изборите и случайността..

Днес си говорих с 1 приятелка...по женски. ;) За мъжете естествено..и какви боклуци били. И я питам аз "добре бе сУънце...а що всеки път един и същи избор правиш? Нали ти си ги избираш...и все едни и същи?! После такива били, онакива били... :D))
Ами такива ще са. Щото не е само тази приятелка така. Не излизаме от "матрицата на изборите си", докато не си научим уроците за този живот. За другия...ще видим. :D

Е те тогава я попитах да ми обЕсни що си седя сам /ще станат сигурно вече 2 години/, при толкова девойки около мен.. :D Ами..аз също съм в "МАТРИЦАТА". :D)))

Какая, в сущности, смешная вышла жизнь,
Хотя, что может быть красивее,
Чем сидеть на облаке - и, свесив ножки вниз,
Друг друга называть по имени!

Но ето Тоти в темата си за "продажбата" на приятелчето си го е синтезирала много добре.
http://totenlicht.wordpress.com/
"ако откривате себе си в някоя от долупосочените категории:
абсолютно ненормален кретеноид
емоционален и физически използвач
противен плужек
всякакви други подобни и производни

моля не се колебайте да оставите координати, за да ви свържем.

а ако случайно сте:
необвързан;
образован;
интелегентен;
симпатичен;
заинтересован;
положително настроен към женския род като цяло индивид

то можете да и купите бира, цигари и салата по желание, да я гледаде влажно и да прекарвате нощите си в чудене защо не ви обръща и грам сексуално внимание."

Та...пак се присетих за едно от онези къси разказчета от миналото..

"Далечната 1986-та година. Аз съм курсант във военно училище. По стечение на обстоятелствата съм и някакъв спортист. Заминахме на лагер-школа на Златните пясъци, уж тренировка. Тренера го видях първия ден /даде ни купоните за ресторантите/ и последния, явно да ни провери дали сме все още живи. 20 дни купон. Бях си освободил три от четирите изпита за семестъра, за да отида спокоен на тази почивка. Последния изпит ми беше "БКП” –разбирай Българска Комунистическа Партия. Тогава такива неща учехме. По един политически изпит на семестър.
В същност ми оставаха безкрайно дългите 4 години до завършването на института, а 4 години казарма за свободолюбивия ми дух бяха равносилни на вечност. Почти нямаше значение дали ще се удавя или ще се върна в “родната казарма”.
Та седя си на плажа, пльоснал се по корем с дебелата червена книга пред себе си и се опитвам да вкарам няколко лозунга в оперативната си памет. Горката ми стара глава, имам я от доста дълго време и все добре ми служеше. Невроните ми се опъваха и отказваха да освободят дори и няколко бита памет за голословията от учебника. Мислите, които се опитвах да запомня, със скърцане се промъкваха досущ като остарял трамвай из главата ми. За това допринасяше и жегата.
Точно когато очаквах бушоните да ми гръмнат от претоварване, слухът ми беше погален от изключително мелодична реч- Френски.
Бях учил няколко години френски в училище, но единственото изречение, което бях запомнил принадлежеше на учителката и беше на чист български: “Александре! Стига с тия момичета! Ще те преместя на първия чин.”.
Вдигнах глава и забелязях пред мен двойка възрастни французи, които кротко си дробаха на майчиния език. Заслушах се в мелодията на речта и неволно се замечтах. Представях си, как вместо тези френски пенсионери пред мен са застанали две хубави, млади френски девойки и весело си бъбрят на “тайния” си език за Аполона до тях. Тогава изглеждах доста добре. С широки рамене, добре оформени мускули, никакви тлъстини по тялото, висок и привлекателен. Не се оплаквах от липса на обожателки и понякога се налагаше да отказвам малко по-грубичко на по-настоятелните дами.
Както си мечтаех зареял поглед в нищото се случи чудо. Явно “гадния брадат старец” беше решил да ми даде някакъв шанс, само и само да ми покаже какъв мизерник съм. Пред мен се чуха забързани стъпки, две-три думи прозвучали като флейтата на Орфей и едно прекрасно същество с тъмна косичка, прическа “а ла гарсон” и детско личице се излегна на хавлията пред мен, разтвори си някаква книжка, погледна моята голяма дебела книга /явно реши, че е някой хубав и дълъг роман за да го нося на плажа/ и се зачете. Стояхме един срещу друг на половин метър растояние, а аз бях онемял. Лежах с дебелата книга в ръце и не смеех да мигна, да не би с клепачите си да изтрия тази прекрасна картина. Сигурно така бих изглеждал ако точно пред мен се стовареше изневиделица извънземен космически кораб. В този момент нямаше нищо на този свят, което да ме накара да си тръгна от този плаж.
В последствие се оказа, че е внучка на симпатичните старци. Сигурно са я взели на лятната си екскурзия заради отличните и оценки в училище, а и нали е внучка /при това толкова мила/.
Намам представа колко време съм зяпал с отворена уста докато се окопитя. Сега трябваше да взема някакво разумно решение как да привлека вниманието на видението. След кратко колебание реших: загладих с ръка огромното растояние от половин метър между нас и нарисувах ухилената физиономия на розовата пантера Пинко. Помислих си, че този знак е достатъчно интернационален за да направи впечатление и достатъчно неангажиращ за безкрайни обяснения на политически възгледи на непознат език. Момичето беше заинтересовано още при първите ми движения поглаждайки пясъка. Правих го бавно и внимателно. Сега от кулата на 33-те ми години си мисля, че поглаждането е изглеждало и малко сексуално. Все пак това беше за нея и галейки пясъка в същност съм галел нея. Като свърших с творението си, тя вдигна поглед към очите ми и ме дари с такава усмивка, щото половината лед от полярните шапки се стопи за секунди. Ако се е чуло нещо за покачване на морското равнище по това време-било е от нейната усмивка.
След това, тя остави книжката си настрани и до моята картинка нарисува Айфела. Явно и това беше достатъчно интернационален символ. Не изтри моята, явно мислеше да я занесе заедно с парчето пясък в скучната си Франция за да и се радва.
След това се захласнахме в приказки показвайки слънцето, морето, части от телата си и изговаряйки названията им всеки на своя език. Бяхме останали сами на многолюдния бряг: тя-красива корабокрушенка, аз-интелигентен туземец. В този момент се молех да стане някаква огромна повреда в енергото, та часовника на живота да спре да отброява неумолимите секунди. Чувствах се щастлив, какво ти щастлив-бях на 7-мото небе от щастие и дърпах Зевс за брадата. Мисля, че и тя споделяше моите чувства. Това беше невероятно приятно привличане, бих казал Любов. При това от пръв поглед.
Бабата и дядото явно решили, че обичната им внучка попаднала в добрите ръце на интелигентния младеж с голямата червена книга се чувства чудесно и в безопастност, бавно се затътриха към морето. Гледайки след тях си помислих, че няма нищо по-хубаво от това, когато станем на тяхните години, да се върнем отново на същия този плаж от който сме тръгнали.
Всичко изглеждаше толкова прекрасно.
До момента, когато трябваше да задам главния въпрос. И тогава започнах да се въртя, да сумтя, да се чеша по врата като прародител на човека, седнал замислен пред малка дупка в дървото пълна с термити, как да се добере до вкусния деликатес. Последвалите събития сигурно са изглеждали доста странно в нейните очи. И до днес едва ли е успяла да си даде разумно обяснение на случилото се.
Както бяхме седнали в пясъка, обърнати един към друг, тя хвана ръцете ми и с напевния си гласец започна да ми говори нещо. Говори дълго. Може би за това как се чувства, за това че и тя ме харесва, може би за родителите си, може би правеше някакви планове за бъдещето си или за нашето бъдеще. А може би просто ме псуваше на японски с усмивка на уста, за да не разбера смисъла на казаното. Безкраен наниз от непознати думички, от които успях да хвана смисъла само, че тя утре си заминава. И това е последният и ден тук. Може би е казвала колко и е тъжно, че сме се срещнали чак накрая.
Стана ми безкрайно чоглаво заради езиковата бариера. Изведнъж върху мен се стовари скалата на отчаянието: езикът на тялото и есперантото на жестовете нямаше как да ни помогне дори едно писмо да си напишем. А как да и обясня, че мечтаех да изживея живота си с нея. И как точно щях да получавам писма във военното даскало пълно с ВКР-та /военно контра разузнаване/ от капиталистическата Франция. И колко време ще мине, докато науча този проклет език, за който бях изгубил години, а не разбирах. И пред очите ми се превъртя ужасната картина на раздялата, когато тя трябва да си тръгне. И как чакайки вест от мен и евентуалната ни среща след минимум 4 години постепенно ще ме превърне само в приятен спомен. Все едно земята се разтвори под краката ми и най-страшните огньове от пъкъла засвяткаха около мен.
Опитах се да и задам въпроса.
Усетих, че всъщност само измънках нещо неразбрано в нейна посока. Тя ме гледаше учудено и очакваше да продължа с опита си. Тогава избухнах.
Скочих проклинайки съдбата си, тъпотията си, неграмотността си, абсурда на ситуацията, подигравката на боговете. Не можех повече да я гледам в очите. Дори и сбогом нямаше как да и кажа. Това си беше бягство.
Втурнах се към морето само и само да избягам от ужаса който ме обземаше. И от срама. Сякаш топлата солена вода можеше да отмие неприязънта ми към самия себе си. Пътьом теглих злобен шут на БКП-то и страниците му се разлетяха по плажа. Сега освен всичко друго ме болеше и палеца на десния крак.
По мизерно бих се чувствал само ако падна в тоалетна.
Плувах дълго по протежение на плажа към залива с яхтите.

Върнах се обратно в късния следобед /или вечер/. Плажа се беше обезлюдил.
Нямаше я. Бяха си тръгнали отнасяйки и част от душата ми със себе си.
Някой ми беше чопнал хавлията. При безкрайната загуба, която преживявах това беше твърде незначителен факт. Но от това се почувствах още по ограбен. От самия себе си.
Нямаше хора наблизо. БКП-то стоеше самотно забодено в пясъка. Някой старателно беше събрал страниците. Нямаше ги и рисунките. Пясъка беше загладен и на мястото на ухиления Пинко имаше само “?”.

Помня я и до днес. Прекрасна, крехка, нежна. С очи, в които можеш да потънеш.
Сега и насън да ме бутнат, въпросът го знам: “Кель е вотр адресс?”.
Твърде късно."

Сори, малко дългичка стана темата...ама тая тема така или иначе я дъвчем след всяка прекъсната връзка. :)))