За прегръдката...

Четях из блоговете на хората, които харесвам и...се присетих.
Нещо написано отдавна.. За една 20 годишна девойка, на която баща и почина на моите години /40/ и незнайно защо откри него в мене. Жестовете, начина по който си пуша цигарата, погледа в чашата с кола докато мисля, гръмкия смях, вицовете..
Започнахме да я наричаме с бишата "голямата щерка". Сега вече е голяма, има си страхотен съпруг и розово бебе или по скоро вече малка госпожица. :)
Та тогава девойката ми задаваше въпроси, а аз вместо да отговарям лаконично...и пишех истории. Уж с поуки. За да стигне сама до отговора, а не да и е натресен "отгоре". Над 60 бяха тези кратки разказчета..но изтървах кафето си връз лаптопа докато програмирах един шибан контролер и почти всичко замина. Останаха 10-ина ..които успях да си върна от пощите на приятелите. Не бяха за публикуване, но в един момент почнах да пращам тук там. Оказа се, че доста хора имат нужда от ей такива "притчи" и не случайно в дъртата китайска империя е било доблестно занимание.
Нещо като блогването сега.. :)))

"Имах си едно плюшено куче. Жълто на цвят с несъразмерно големи уши и неприличащо на никаква позната порода, дори и на коферман. Беше почти грозно на пръв поглед. Но имаше такива големи и черни маслинени очи, с които всякаш те гледаше наистина. Беше роден слушател. Стоеше и гледаше право в очите ми, когато му говорех и с големите си уши попиваше болките и тревогите ми, които стоварвах върху плюшеното му телце.
Наистина беше адски добър приятел. Нямаше капризи, не се сърдеше, не ме прекъсваше. Разбира се не беше от този тип приятели, с които можеш да пориташ, да отидеш на кино, да поиграеш на жмичка или дори да се сбиеш. Той беше точно този тип приятел, който е нужен на всяко дете. Пред него не скривах нищо от това, което се случваше в малката ми главица. И той никога не отказваше да ме слуша. Понякога ми се струваше, че и той иска да ми каже нещо. Но пришитата му уста така и не промълви нито едно слово. Тогава си мислех, че ако можеше да говори….но сега съм убеден, че ако беше продумал, магията на нашето приятелство щеше да се развали. Думите трудно могат да предадат страданието на душата. Също и радостта. Защото приятелите са за да споделяш с тях не само болката, но и щастието.
Той знаеше за всички мои преживявания през деня /не можеше да идва с мен навън/, а и децата със сигурност щяха да му се подиграват. Разказвах му всяка вечер, когато се гушвахме прегърнати в леглото за всичко, което се беше случвало през деня. Сутрин, когато се събуждах с него му разказвах това, което бях сънувал. Тогава ми се струваше, че се усмихва. Сякаш сънищата бяха подарък от него. Целувах го понякога по челцето, по очите, по върха на муцунката му. Но-най ценното за мен си остана прегръдката. Простичката приятелска прегръдка, в която не е необходимо някой нещо да казва. И до сега съм сигурен, че няма нещо по-ценно на този свят от една приятелска прегръдка. Ей така да си седиш, приятеля да е седнал в теб и ти да си го обгърнал като собственото му яке. Все едно, че искаш цялата топлина без остатък да остане само между вас двамата. Дори целувките не са това, което дава прегръдката. Да, между любими целувката е онзи знак. По нея можеш да познаеш какво мисли любимия ти човек и дали все още те обича. Но прегръдката е знака за съпричастие. Че този човек е тук, разбира те, познава те, обича те и никога няма да те напусне.
Този мой приятел живееше в къщи до влизането ми в казармата. За едно куче това си беше преклонна възраст. Беше се опърпала старата му козина, очите бяха помътнели от старческите пердета, ушите бяха клепнали и омачкани от спането в едно легло с вече огромния по ръст приятел. Тук там шевовете не издържаха и част от пълнежа се просмукваше през дупките. Претърпя няколко операции. Но това не го направи по-малко приятел или по-малко верен. Аз бях приел, че той е грозен и никога това не ми правеше впечатление. Аз просто се бях влюбил в грозотата му. И за мен той беше най-красивото куче на света. След казармата не го намерих. Някога през тези 5 години някой е решил, че той просто не ми трябва и го беше изхвърлил. А бях станал мъж, голям, силен, решителен. Имах семейство, за което се грижех. И исках да подаря моя верен приятел на сина си. Защото всяко дете трябва да има своя верен приятел. Но него вече го нямаше.
Никога не пожелах да имам куче. Отглеждах котки. Защото съм сигурен, че никое друго куче не би заменило моят най-верен приятел. Приятелят, който е нужен на всяко дете, независимо на каква възраст е."


“Хубаво е, когато кучето ти е приятел.
Лошо е ако приятелят ти е куче”

Deja
:)